Варна е град с непрекъснато човешко присъствие, което обхваща хилядолетия. От праисторията до наши дни районът пази следи от организиран човешки живот, които позволяват на посетителя да „прочете“ историята му почти като хронология. Особено място заема Варненският халколитен некропол – едно от най-значимите археологически открития в Европа, където е открито най-старото обработено злато в света. Това откритие разкрива общество с развита социална и технологична организация още през V хилядолетие пр. Хр. Много преди пристигането на гръцките заселници районът е бил обитаван от тракийски племена. През VI век пр. Хр. на мястото на по-ранно селище е основан град Одесос от заселници от Милет. С течение на вековете градът се превръща във важен търговски и културен център, който преживява особен разцвет през елинистическата епоха, а по-късно става част от Римската империя. През римската епоха градът се сдобива с впечатляваща инфраструктура, сред която се открояват големите обществени терми, едни от най-големите в Европа, като същевременно запазва значението си като важен черноморски пристанищен център. В центъра на Варна, в пространството, където се е простирал древният Одесос, са запазени Римските терми – един от най-мащабните археологически комплекси в града. Това е най-голямата обществена сграда от античността, открита досега в България, и един от малкото археологически обекти, които и днес позволяват сравнително ясна представа за начина, по който е функционирало подобно пространство.
Когато в края на XIV век Варна вече преминава под османска власт, градът е преживял периоди на разцвет и упадък. Като османски град той е включен в по-широка мрежа, която се простира от Черноморското крайбрежие до Константинопол. Пристанището му придобива особено значение като център за пренос на стоки, най-вече на зърно към столицата на империята. Постепенно Варна се превръща в активно търговско средище, а присъствието на военни части, като акънджиите, показва, че районът запазва и стратегическото си значение. XV век е белязан от събитие, което ще остане в паметта на европейската история: битката при Варна. Сблъсъкът между османците и кръстоносните сили завършва с османска победа и потвърждава мястото на града в новия геополитически пейзаж.
Но и следващите векове не са спокойни. В края на XVI и началото на XVII век Варна е засегната от конфликтите, които обхващат целия регион. През 1595 г. походите на влашкия владетел предизвикват значителни разрушения, а през XVII век набезите на казаците многократно оставят своя отпечатък върху града и околностите му. Въпреки тези събития Варна продължава да изпълнява ролята си на пристанище и местен център. Именно XIX век обаче извежда града на преден план в европейските събития. По време на Руско-турската война от 1828–1829 г. Варна е обсадена и превзета от руските войски, но след Одринския договор отново преминава под османска власт. Няколко десетилетия по-късно, по време на Кримската война (1853–1856), градът придобива стратегическо значение и е използван като база от силите на Великобритания и Франция.
Варна през XIX век остава османски град, но същевременно се превръща и в място на среща между различни светове. Търговските дейности, военното присъствие и европейските влияния създават условия за преминаването на града към модерната епоха. По същото време обликът на града е описан и от Чарлз Дикенс, който го посещава през 1853 г. В своите записки той представя Варна като град с оживена търговска дейност и международно присъствие, който определя като „морска столица“, в съответствие с ролята на Русе по Дунав. Той описва град с повече от 3000 къщи, много от които са в процес на строеж – знак за период на развитие. Същевременно отбелязва и контрастите в града: тесни и неправилни улици, трудни хигиенни условия, но и оживен пазар с интензивна търговска дейност. През третата четвърт на XIX век Варна придобива по-модерен облик, който се отразява и в нейната архитектура. Броят на каменните жилищни сгради се увеличава, което намалява опасността от пожари, а паралелно с това се изграждат големи търговски и обществени сгради, болници и училища. Съвременните наблюдатели обаче не са единодушни относно степента на модернизация на града, дори и по отношение на неговия външен облик.
Превръщането на Варна в града, който познаваме днес, е процес, продължил много години. Тесните улици постепенно започват да се превръщат в широки булеварди, създават се площади и се изграждат големи и внушителни сгради.
Когато през 1878 г. Варна става част от българската държава, градът все още запазва силно ориенталския си облик: тесни и извити улички, дървени къщи с високи каменни приземни етажи, джамии, крепостни стени и някои значими обществени сгради. Наред с това градът има подчертано многоетнически характер, с общности от турци, гърци, българи, арменци и евреи.
Тази картина започва постепенно да се променя, след като Варна вече е част от българската държава. Старите укрепления са разрушени, джамиите и казармите отстъпват място на нови сгради, а постепенно започва да се оформя по-западен градски пейзаж. Успоредно с това последвалото икономическо развитие създава нова заможна градска прослойка. Тази социална група търси начини да изрази своето обществено положение и идентичност чрез градското пространство. Така започва системното изграждане на впечатляващи частни домове, както и на големи обществени сгради, които постепенно променят облика на града.
От началото на XX век това развитие вече придобива по-организиран характер. Старите, неправилно очертани улици започват да се изправят и разширяват, създавайки основни транспортни артерии. На мястото на старите казарми и незастроените терени са прокарани нови улици и булеварди, сред които и централните пътни артерии, които и днес свързват най-важните части на града. Паралелно с това са оформени площади, които се превръщат в средища на обществения и административния живот, като площад „Независимост“, който постепенно се утвърждава като важна градска отправна точка. Това градоустройствено преустройство е съпроводено с активна строителна дейност. Във Варна работят както чуждестранни архитекти и инженери, така и българи, получили образованието си в Европа, които пренасят нови идеи и естетически модели. Така са изградени знакови сгради, които и днес определят облика на града: Катедралният храм „Успение Богородично“, Икономическият институт (днешният университет), Аквариумът, железопътната гара, митницата и Държавният театър. Успоредно с това са създадени и зелени пространства като Морската градина, които допринасят за качеството на живот и за естетиката на градската среда.
Превръщането на Варна в модерен европейски град се откроява особено ясно в оформянето на основните ѝ пътни артерии. Един от най-характерните е днешният градски коридор, включващ бул. „Мария Луиза“ и ул. „Пиротска“, на чието място преди това се намирали османските казарми. Около 1900 г. ул. „Пиротска“ се простирала от района на стария пазар до днешния бул. „Сливница“, превръщайки се в една от първите организирани градски артерии.
Още в последните години на XIX век тази улица започва да оживява, като сградата на Военноморския клуб привлича основното внимание.
По протежение на тази улица се развиват и важни обществени и културни дейности. Тук се помещават различни сдружения, сред които и тези на футболните отбори на града, административни служби, работилници и редакции на вестници.
До Балканските войни улицата вече се е превърнала в пространство, в което преобладава неокласицизмът, а нови сгради със сходен архитектурен облик се изграждат една до друга. Много от тях са запазени и до днес, в сравнително добро състояние, и продължават да украсяват днес оживения булевард.
Вдясно от Военноморския клуб, както се вижда във видеото, е построена къщата на фармацевта Грозев, проектирана от познатия на жителите на Варна архитект Дабко Дабков, с богата декоративна украса.
Въпреки това градоустройственото развитие на тази част от града изглежда е било до голяма степен определено от изграждането на Катедралния храм „Успение Богородично“, който се намира от другата страна на улицата, срещу Военноморския клуб. Около него постепенно се оформят улици, площади и обществени сгради.
Основният камък е положен от княз Александър Батенберг, който посещава Варна през август 1880 г. Официалната церемония се състояла на 22 август. В символичен жест на милост князът помилвал затворници, на които оставало малко време до изтичането на присъдите им, придавайки особен характер на този ден.
Изборът на мястото за изграждането на храма не бил случаен. Макар първоначално да било предложено място в близост до административния център на града, самият княз избрал обширна, възвишена територия в тогавашните покрайнини на Варна. Оттам храмът трябвало да се извисява над града и да се откроява визуално с гледка към пристанището, железопътната линия и Черно море.
Изграждането на храма продължило около шест години. През 1886 г. била отслужена първата света литургия, а през следващите години продължили работите по завършването на вътрешната украса. Архиерейският трон и иконостасът били изработени от изтъкнати майстори, което допринесло за монументалната и художествената стойност на храма.
Вместо да бъде изградено отделно камбанарийно помещение, било решено да се повиши куполът, така че звънът на камбаната да се чува в целия град. По-късно, между 1941 и 1943 г., камбанарията била завършена в днешния си вид, като достигнала височина от 38 метра.
Днес Катедралният храм „Успение Богородично“ се извисява в центъра на Варна и е една от най-разпознаваемите забележителности на града.
За да разберем доколко е развита едно общество не само в икономическо, но и в духовно отношение, не е достатъчно да погледнем само големите му строежи и внушителните булеварди. Трябва да обърнем внимание и на значението, което то отдава на образованието, обучението и общественополезните инициативи в полза на общността. Във Варна от края на XIX и началото на XX век тази тенденция се откроява в две характерни сгради, разположени една срещу друга на бул. „Мария Луиза“, в непосредствена близост до катедралата.
От едната страна, срещу катедралата, се намира сградата на гимнастическото дружество „Юнак“, построена през 1911 г. Изграждането ѝ става възможно благодарение на дарения и активното участие на членовете на дружеството. Макар първоначално да е предназначена предимно за гимнастически занимания, сградата се използва и за културни прояви, придобивайки по-широка обществена роля. В архитектурно отношение сградата съчетава простота, напомняща българската възрожденска традиция, с характерни стръмни покриви и семпли форми. В същото време тя е единствената сграда във Варна, изпълнена в този архитектурен стил.
Срещу нея се намира сградата на Женското професионално практическо училище „Трудолюбие“, открито през 1900 г. Създаването му е свързано с дейността на благотворителното дружество „Майка“, чиято цел е да подпомага бедни вдовици, сираци и млади момичета от семейства в затруднено материално положение, като им предоставя образование и възможности за бъдещето. Сградата, първоначално едноетажна, постепенно е разширена с добавянето на втори етаж и нови помещения, за да отговори на нарастващите нужди на града.
Освен двете сгради, които показват значението на образованието и обществената дейност във Варна, при кратка разходка из централната част на града почти сигурно ще се срещне и някоя от внушителните сгради, построени в края на XIX век, за да отговорят на образователните нужди на жителите. Една от тях е старото Девическо училище. Строителството на сградата започва още през 1893 г. и завършва през 1900 г. Още през учебната 1898–1899 г. обаче сградата вече е напълно оборудвана и функционира. Тя е построена на мястото, където по време на османското управление се намирали старите османски казарми. В изграждането ѝ участват известни професионалисти от епохата, което също показва значението, отдадено на проекта.
Сградата впечатлява и днес със симетричната си композиция, а входът е подчертан с полукръгли арки. Архитектурата ѝ следва стила на италианския Ренесанс, със силно изразени неоренесансови влияния. Хармоничните пропорции, съчетани с просторния и озеленен двор, създават усещането, че човек гледа дворец.
Качеството на строителството и представителният характер на сградата я превръщат в едно от значимите постижения на ранната българска архитектура. Не е случайно, че и днес тя се смята за една от най-красивите сгради във Варна. От 1983 г. в нея се помещава Археологическият музей.
Няколко години преди основаването на Девическото училище е създадена и Мъжката гимназия, която с княжески указ от 3 септември 1879 г. е призната за държавно учебно заведение.
Самата сграда, макар да е по-слабо документирана по отношение на строителството си, е открита на 18 септември 1885 г. Построена е от Генчо Кънчев, който по същото време работи и по изграждането на катедралния храм на града. Сградата е разположена в източния край на тогавашния град, следвайки европейските изисквания за училищните комплекси от епохата. Представлява двуетажна постройка със симетрична композиция, централен вход и вътрешна организация около основна ос с централно стълбище. Учебните помещения са разположени линейно, докато спомагателните пространства са ограничени.
В архитектурно отношение сградата носи ясно изразени характеристики на неоготическия стил, широко разпространен в Европа по това време. Формата ѝ, с подчертани странични части и монументална композиция, е чужда на местните традиции, но отразява влиянието на чуждестранните архитекти, допринесли за модернизирането на града. Друга характерна особеност на сградата е използването на червени тухли по фасадата. Тъй като на снимката те не се виждат, защото е черно-бяла, вижте съответното видео.
От 1989 г. в сградата се помещава Варненската художествена галерия.
Развитието на образованието и икономиката във Варна в началото на XX век се отразява и в създаването на една от най-значимите образователни институции в града – днешния Икономически университет – Варна. На 18 ноември 1911 г., в присъствието на цар Фердинанд, е положен основният камък на сградата, предназначена да приюти Търговското училище на града. Целта на институцията е да предоставя търговско образование на млади хора, които да допринасят за развитието на търговията и икономиката на страната. Първоначалният проект предвижда сграда с П-образна форма, като учебните помещения са разположени около коридор. Изграждането на сградата обаче среща значителни трудности, особено по време на Балканските войни, когато строителните работи почти спират. В крайна сметка сградата е завършена през 1924 г., като е добавен и трети етаж. През следващите години са извършени разширения и промени, за да отговорят на нарастващите нужди. В архитектурно отношение сградата представлява впечатляващ пример за френския неоренесансов стил с барокови елементи. Особено впечатление правят и скулптурите на варненския творец Кирил Шиваров, които украсяват входа и символизират търговията, корабоплаването и икономическия прогрес.
По същото време започва все по-активно да се обсъжда идеята за изграждане на железопътна мрежа в българските земи. В османския столичен вестник „Цариградски вестник“ от 1 декември 1856 г. е отбелязано: „Високата порта уведомява капиталистите, че желае изграждането на железопътна линия, която да започва от Варна, да преминава през Шумен и да достига до Русчук, тъй като това трасе ще съкрати разстоянието между Цариград и Виена с около сто часа.“ Изграждането на железопътната линия започва няколко години по-късно, през 1864 г., по проект на инженера Хенри Баркли, един от братята „Баркли“, който получава концесията за нейното изграждане. Железопътната линия е открита малко по-късно, на 7 ноември 1866 г. Тя разполага с 500 товарни вагона, 30 парни локомотива и 40 пътнически вагона от три различни класи, като влаковете могат да развиват скорост до 38 километра в час. По-късно линията преминава във владение на австрийския барон Хирш, а през 1888 г. е изкупена от българската държава за 53 милиона лева и започва да функционира изцяло под българско управление.
Въпреки че Варна има железопътна връзка още от 1866 г., което я превръща в един от първите градове, оказали се в центъра на железопътното начинание на Османската империя, внушителната железопътна гара е построена много по-късно, като заменя първоначалната гара. Строителството ѝ започва през 1907 г. и официално завършва през 1925 г. Сградата е проектирана с Г-образна форма, като е предвидена възможност в бъдеще да бъде разширена и да придобие П-образна форма. Сградата е проектирана така, че по-дългата ѝ северна фасада с главния вход да гледа към града, а по-късата източна фасада – към площада пред пристанището, където по-късно е построена митницата.
Освен с внушителния си облик, железопътната гара разполагала и с множество спомагателни помещения. В нея функционирало медицинско отделение, включващо лаборатория, аптека, превързочна, лекарски кабинет, чакалня и резервно помещение, както и поща и телеграф. В края на северното крило била обособена специална чакалня и салон за царя. На горния етаж се намирали кабинетът и жилището на главния инженер, както и няколко резервни помещения. Основите на сградата са изградени от бетон, подсилен със стари железопътни релси. Външната облицовка е от шуменски камък, а тухлите са ръчно изработени. Покривът е предимно с дървена конструкция и е покрит с марсилски керемиди и цинк, облицован с мед.