Поморие се намира върху тесен полуостров на северозападния бряг на Бургаския залив и почти изцяло е заобиколен от морето, а на север – от солена лагуна. Само от запад градът е свързан с вътрешността. Тъй като релефът на района се е променял значително през вековете, това довело и до преместването на самото селище. Археологическите проучвания и историческите източници показват, че по-ранен селищен център се е намирал на около 3 километра западно-северозападно от днешния град, в района, известен като Палеокастро. Вероятно селището е останало на това място и през Средновековието. Анна Комнина описва града като естествено защитен и особено труднодостъпен от всички страни – от едната страна защитен от морето, а от другата от труднопроходими терени. С течение на времето градът постепенно се преместил към края на полуострова.
Идентифицирането на селището с древната Анхиало се потвърждава както от археологически находки, така и от древни писмени източници. Още от II век пр. Хр. градът е споменат в надписи, както и от географа Страбон, който посочва, че след Месембрия следва Анхиало – малко селище, свързано с Аполония (днешен Созопол). Това свидетелство е накарало много изследователи да приемат, че Анхиало е основан като колония на Аполония, вероятно с цел да контролира Бургаския залив и прилежащия район.
Точната дата на основаването на града обаче остава несигурна. Някои изследователи отнасят основаването му към периода преди III век пр. Хр., докато други предлагат още по-ранна датировка – още през V или дори VI век пр. Хр. Същевременно археологическите находки от околността оставят открита възможността тук да е съществувало по-ранно тракийско селище.
Особен интерес представляват и находките от подводните проучвания южно от днешния град. Там са открити каменни котви, датирани още от II хилядолетие пр. Хр., както и предмети, свързани с корабоплаването, и фрагменти от амфори от различни периоди. Голямата концентрация на тези находки вероятно се дължи на многобройните корабокрушения в района, което показва значението му като морски търговски център още от най-ранни времена.
Името „Анхиало“ произлиза от старогръцките думи „ἀγχί“, означаваща „близо“, и „ἅλς – ἁλός“, означаваща „море“. Така Анхиало буквално означава град, разположен близо до морето.
След османското завоевание Анхиало било включено в Силистренския санджак, който се простирал от Дунав до южните граници на днешна Югоизточна България. Постепенно градът се превърнал в административен център – роля, която запазил и през следващите векове. През XVII век каза̀та Анхиало обхващала обширна територия с десетки селища. По днешните географски граници територията на каза̀та приблизително съответствала на една трета от днешната област Бургас. Това показва административното и стратегическото значение на града. По това време на южното българско Черноморие нямало друг градски център, който да можел да се сравнява с Поморие по размер и влияние.
Освен стратегическото си значение, една от причините Анхиало да бъде избрано за административен център на района били производството на сол и пристанището. Градът се превърнал в един от най-важните центрове на солодобива и бил важен източник на приходи за Османската държава. Още в края на XVI век Анхиало било обявено за султански хас, което осигурявало особено високи данъчни приходи.
В Анхиало през османския период функционирал добре организиран пазар и градът се превърнал във важен център за търговия и разпределение на стоки, като особено място заемала солта. Известният османски пътешественик Евлия Челеби бил впечатлен от облика на града: къщи с керемидени покриви, бани, пазари, работилници и, разбира се, прочутите солници, които били в основата на икономиката на града. Според Челеби в Анхиало имало десетки дюкяни, а покритият пазар бил сред основните места на търговския живот.
Икономиката на Анхиало била разнообразна, като земеделието и животновъдството имали водещо значение. В околните земи се отглеждали предимно зърнени култури, най-вече ечемик и пшеница. Тези продукти не задоволявали само нуждите на местното население, но били доставяни и за османската армия. Неслучайно зърнените храни заемат първо място сред стоките, които се търгували на градския пазар още през XVI век.
Пазарът се допълвал от търговията с животни и животински продукти. Макар да се търгували различни видове животни, животновъдството било насочено главно към отглеждането на овце и кози. Данните от XVIII век показват впечатляващия мащаб на тази дейност: само за няколко години броят на дребния рогат добитък значително нараснал и дори надминал този в други известни райони на животновъдство.
Наред с това в Анхиало, както и в близката Созопол, се развивало овощарството, а най-вече лозарството. Лозята се простирали навсякъде и създавали пред посетителите от онова време впечатление за изобилие. Производството и търговията с вино били важна част от местната икономика и дори били регулирани със специални разпоредби.
Въпреки търговската, животновъдната и земеделската дейност, истинският източник на богатството и благосъстоянието на града била солта. Благоприятните климатични условия, съчетани с предаването на уменията за производство на сол от поколение на поколение, превърнали Анхиало във важен център за добив на морска сол.
Черно море има сравнително ниска соленост – около 16–18%. Морската вода прониква през тясната пясъчна ивица и образува лагуна в района, създавайки естествена солена екосистема. Липсата на приток на сладка вода, съчетана със силното слънцегреене и постоянните ветрове, води до значително повишаване на солеността през летните месеци, като тя достига 30–50%.
След като естествените процеси приключат, водата се отвежда по специално изграден канал към първия басейн, където концентрацията ѝ се увеличава от 60% до 120%.
Макар че законодателните текстове от епохата рядко го споменават изрично, ясно е, че солодобивът представлявал основен стълб на местната икономика. Солта, ценна стока за съхраняването на храните и за изхранването на населението, била под строг държавен контрол и представлявала държавен монопол. Солниците били в центъра на ежедневния живот, тъй като много жители на Анхиало и околните села работели в производството на „бялото злато“. Славата на анхиалската сол далеч надхвърляла местните граници и достигала до отдалечени райони на Черно море. Същевременно значителни количества сол всяка година били насочвани към религиозни институции (вакъфи) и към Константинопол.
И все пак, колкото и големи да изглеждат тези количества, те представлявали само част от общото производство. В зависимост от климатичните условия солниците на Анхиало давали хиляди тонове сол годишно, превръщайки района в един от най-значимите производители за времето си. Солта от Анхиало се разпространявала от бреговете на Черно море до вътрешността на Балканите.
Освен със солта, тъмната лагуна на Поморие и до днес е известна със своите лечебни свойства. Тъмният ѝ цвят се дължи на концентрацията на железни оксиди, а продълговатата ѝ форма, съчетана с високите температури и силното слънцегреене, създава особено благоприятен микроклимат. Дъното ѝ е покрито с черна кал, богата на неорганични вещества и микроелементи, която още от древността е известна със своите лечебни свойства. Не е случайно, че езерото е наричано „свещено“ още във византийската традиция. Макар че местните жители познавали лечебните свойства на калта по емпиричен път, системното ѝ използване започва в началото на XX век, поставяйки началото на калолечението. През 1925 г. били изградени първите прости съоръжения за балнеолечение, които разполагали с отделни помещения за мъже и жени. Това бележело прехода от традиционното и емпирично използване на лечебната кал към по-организирана форма на лечение. Използването на лечебната кал от Поморие бързо се разширило и извън района. Още през 20-те години на XX век калта била пренасяна в София за използване в медицински заведения. През 1929 г. било създадено първото закрито балнеолечебно заведение, а през 1935 г. бил построен и военен санаториум. От този момент нататък калолечението се организирало ежегодно, превръщайки Поморие във важен лечебен и туристически център.
През втората половина на XVIII век Османската империя навлиза в период на дълбока криза. Отслабването на централната власт води до обща нестабилност и вътрешни размирици, които се изразяват в нападения, грабежи и сблъсъци между въоръжени групи, действащи безконтролно. Анхиало се оказва в центъра на тези събития заради икономическото си значение, свързано със солодобива. Постоянните нападения и несигурността създават среда на силна тревожност и несигурност за жителите. Разрушаването на селища, преселенията на населението и човешките жертви постепенно оформят картина на социална и икономическа криза, която оказва силно влияние върху населението на района. Тази ситуация, съчетана с новите икономически възможности, създадени от руското влияние в по-широкия регион, води до засилено движение на население от черноморското крайбрежие към Дунавските княжества и районите на северното Черноморие. Много анхиалски търговци и моряци се установяват във важни търговски центрове, като Одеса и други пристанища на Южна Русия.
Продължителният период на нестабилност достига своя връх в началото на XIX век, особено по време на Руско-турската война, което предизвиква масови преселения на населението. Голяма част от християнското население напуска района в търсене на по-добри условия за живот на север. Така, докато описанията на Анхиало от 1829 г. все още представят сравнително проспериращ град с население между 5 000 и 6 000 души, религиозен център с няколко църкви и няколко мюсюлмански джамии, картината на града само година по-късно е съвсем различна. През 1830 г. е отчетен значителен спад както на населението, така и на броя на жилищата. Според свидетелства от епохата градът вече наброява около 441 къщи и по-малко от 3 000 жители, което се свързва с последиците от войната, преселенията на населението и напускането на района. Въпреки значителното намаляване на населението, в града продължават да функционират основни инфраструктури като църкви, складове и пазар, а свидетелствата споменават и интересна система за водоснабдяване с подземни канали и кладенци.
Освен негативните последици от войните и нестабилността в Османската империя, през този период постепенно се оформят характерният облик на града и неговата архитектура. Те разкриват както ежедневните нужди на местното общество и начина, по който функционира икономиката му, така и атмосферата на несигурност, която преобладава. Традиционната стара жилищна среда на Поморие, която днес може да се види само в източната част на града, край морето, ясно показва тази връзка.
Сградите, датиращи предимно от XIX век, са двуетажни, с каменен първи етаж и дървена конструкция на горния. Първият етаж, изграден от камък и често повдигнат над нивото на терена, е служел за различни стопански нужди: съхранение на продукти, производство на вино и обработка на риба. Големите врати позволявали влизането на каруци, което показва и производствения характер на жилището през този период. До горния етаж се стигало по външна дървена стълба, а той обикновено бил организиран около централно помещение, което служело като салон, с останалите стаи, разположени около него. Дървената конструкция била изпълнена с хоризонтално поставени дъски, съобразени с климатичните условия в района, което осигурявало проветряване и по-добра адаптация към влагата.
Сега обаче логично възниква въпросът: как е възможно до днес да са запазени толкова малко от тези характерни къщи на Поморие? Отговорът е пряко свързан с историческите събития от последните десетилетия на XIX и началото на XX век. Анхиало преживява по особено остър начин националните противоречия между гърци и българи, които придобиват измерения на вътрешнообщностен конфликт и нарушават социалните връзки в града. Напрежението, което се усеща още от края на XIX век, достига драматичен връх през 1906 г. и оставя след себе си значителни разрушения. Константин Иречек, който посещава района в средата на 1880-те години, отбелязва, че двете общности живеят отделени една от друга и с взаимно недоверие. Когато гръцко-българското противопоставяне придобива измерения на въоръжена борба в тогавашната Османска Македония, това оказва силно влияние и върху отношенията между гърци и българи в българските черноморски градове, включително и в Анхиало. През лятото на 1906 г. напрежението води до въоръжен сблъсък с човешки жертви и значителни разрушения в града, причинени от голям пожар. Материалните щети са огромни. Стотици къщи са унищожени, което променя коренно и облика на града. Последиците обаче не се ограничават само до материалните разрушения. Значителна част от гръцкото население напуска града и се преселва в Гърция, където създава нови селища, като Неа Анхиалос в Тесалия. Така до голяма степен се обяснява ограниченото присъствие на стария жилищен фонд. Запазените днес традиционни къщи представляват отделни останки от град, който някога е имал много по-широк и цялостен архитектурен облик. По-късно, след края на войните — Балканските войни и Първата световна война — и с пристигането на български бежанци от Македония и Тракия, жилищният облик на града се променя още повече.
Градът се разширява без строг градоустройствен план, тъй като нуждата от жилища е непосредствена и неотложна. В покрайнините възникват нови селища с прости едноетажни бежански къщи. В североизточната част, близо до манастира „Св. Георги“, е изграден организиран бежански квартал с около 255 жилища. През лятото на 1929 г. е изготвен нов градоустройствен план, който поставя началото на период на мащабно преустройство и строителство. Построени са нови жилища, много от които са проектирани от италианския архитект Тоскани. Така традиционният архитектурен облик на града постепенно отстъпва място на по-нови европейски архитектурни тенденции.