Поморие се намира върху тесен полуостров на северозападния бряг на Бургаския залив и почти изцяло е заобиколен от морето, а на север – от солена лагуна. Само от запад градът е свързан с вътрешността. Тъй като релефът на района се е променял значително през вековете, това довело и до преместването на самото селище. Археологическите проучвания и историческите източници показват, че по-ранен селищен център се е намирал на около 3 километра западно-северозападно от днешния град, в района, известен като Палеокастро. Вероятно селището е останало на това място и през Средновековието. Анна Комнина описва града като естествено защитен и особено труднодостъпен от всички страни – от едната страна защитен от морето, а от другата от труднопроходими терени. С течение на времето градът постепенно се преместил към края на полуострова.
Идентифицирането на селището с древната Анхиало се потвърждава както от археологически находки, така и от древни писмени източници. Още от II век пр. Хр. градът е споменат в надписи, както и от географа Страбон, който посочва, че след Месембрия следва Анхиало – малко селище, свързано с Аполония (днешен Созопол). Това свидетелство е накарало много изследователи да приемат, че Анхиало е основан като колония на Аполония, вероятно с цел да контролира Бургаския залив и прилежащия район.
Точната дата на основаването на града обаче остава несигурна. Някои изследователи отнасят основаването му към периода преди III век пр. Хр., докато други предлагат още по-ранна датировка – още през V или дори VI век пр. Хр. Същевременно археологическите находки от околността оставят открита възможността тук да е съществувало по-ранно тракийско селище.
Особен интерес представляват и находките от подводните проучвания южно от днешния град. Там са открити каменни котви, датирани още от II хилядолетие пр. Хр., както и предмети, свързани с корабоплаването, и фрагменти от амфори от различни периоди. Голямата концентрация на тези находки вероятно се дължи на многобройните корабокрушения в района, което показва значението му като морски търговски център още от най-ранни времена.
Името „Анхиало“ произлиза от старогръцките думи „ἀγχί“, означаваща „близо“, и „ἅλς – ἁλός“, означаваща „море“. Така Анхиало буквално означава град, разположен близо до морето.
След османското завоевание Анхиало било включено в Силистренския санджак, който се простирал от Дунав до южните граници на днешна Югоизточна България. Постепенно градът се превърнал в административен център – роля, която запазил и през следващите векове. През XVII век каза̀та Анхиало обхващала обширна територия с десетки селища. По днешните географски граници територията на каза̀та приблизително съответствала на една трета от днешната област Бургас. Това показва административното и стратегическото значение на града. По това време на южното българско Черноморие нямало друг градски център, който да можел да се сравнява с Поморие по размер и влияние.
Освен стратегическото си значение, една от причините Анхиало да бъде избрано за административен център на района били производството на сол и пристанището. Градът се превърнал в един от най-важните центрове на солодобива и бил важен източник на приходи за Османската държава. Още в края на XVI век Анхиало било обявено за султански хас, което осигурявало особено високи данъчни приходи.
В Анхиало през османския период функционирал добре организиран пазар и градът се превърнал във важен център за търговия и разпределение на стоки, като особено място заемала солта. Известният османски пътешественик Евлия Челеби бил впечатлен от облика на града: къщи с керемидени покриви, бани, пазари, работилници и, разбира се, прочутите солници, които били в основата на икономиката на града. Според Челеби в Анхиало имало десетки дюкяни, а покритият пазар бил сред основните места на търговския живот.
Икономиката на Анхиало била разнообразна, като земеделието и животновъдството имали водещо значение. В околните земи се отглеждали предимно зърнени култури, най-вече ечемик и пшеница. Тези продукти не задоволявали само нуждите на местното население, но били доставяни и за османската армия. Неслучайно зърнените храни заемат първо място сред стоките, които се търгували на градския пазар още през XVI век.
Пазарът се допълвал от търговията с животни и животински продукти. Макар да се търгували различни видове животни, животновъдството било насочено главно към отглеждането на овце и кози. Данните от XVIII век показват впечатляващия мащаб на тази дейност: само за няколко години броят на дребния рогат добитък значително нараснал и дори надминал този в други известни райони на животновъдство.
Наред с това в Анхиало, както и в близката Созопол, се развивало овощарството, а най-вече лозарството. Лозята се простирали навсякъде и създавали пред посетителите от онова време впечатление за изобилие. Производството и търговията с вино били важна част от местната икономика и дори били регулирани със специални разпоредби.
Морската търговия играела решаваща роля за икономическото развитие на града. Християнските търговци от града активно участвали в морската търговия, възползвайки се от едно важно предимство: стоките, които пристигали по море, се облагали с много по-ниски данъци в сравнение с тези, които се превозвали от вътрешността.
Тези икономически дейности се регулирали от специални закони, които точно определяли митата и правилата за търговия. От тях се вижда и разликата в данъчното облагане между мюсюлманските и немюсюлманските търговци, което отразявало структурата на османското общество. Зърното, олиото и други основни продукти се облагани с определени данъци, а за стоките, които пристигали в покрития пазар, се събирали такси както от купувача, така и от продавача.
Въпреки търговската, животновъдната и земеделската дейност, истинският източник на богатството и благосъстоянието на града била солта. Благоприятните климатични условия, съчетани с предаването на уменията за производство на сол от поколение на поколение, превърнали Анхиало във важен център за добив на морска сол.
Черно море има сравнително ниска соленост – около 16–18%. Морската вода прониква през тясната пясъчна ивица и образува лагуна в района, създавайки естествена солена екосистема. Липсата на приток на сладка вода, съчетана със силното слънцегреене и постоянните ветрове, води до значително повишаване на солеността през летните месеци, като тя достига 30–50%.
След като естествените процеси приключат, водата се отвежда по специално изграден канал към първия басейн, където концентрацията ѝ се увеличава от 60% до 120%.
След като водата премине през първия басейн, тя преминава през дървена преграда към втория басейн, където солеността достига 130–200%. По този път се отстраняват по-тежките вещества, като калциевите соли, които биха могли да влошат качеството на крайния продукт. Така водата се пречиства по естествен път и се отвежда към солниците.
Солниците са проектирани така, че да функционират независимо една от друга. Дъното им е изградено от глина, уплътнена с морски пясък, което създава стабилна повърхност, върху която се образува тънък слой, известен като „майка“. В зависимост от метеорологичните условия процесът на кристализация на солта продължава от 5 до 10 дни.
Събирането на солта и до днес се извършва по традиционния начин: с дървени лопати солта се събира на купчини и се оставя да изсъхне за един-два дни в солниците. След това с помощта на дървени лопати се натоварва на характерната анхиалска количка, която се отличава с голямото си предно колело. Солта се извозва от солниците и се складира на купчини с форма на конус или пресечена пирамида, като тези, които се виждат на заден план на снимката.
Останалата вода, която се отделя след кристализацията, се отвежда в специален басейн, където концентрацията ѝ се увеличава допълнително, което води до производството на лечебна луга.
Макар че законодателните текстове от епохата рядко го споменават изрично, ясно е, че солодобивът представлявал основен стълб на местната икономика. Солта, ценна стока за съхраняването на храните и за изхранването на населението, била под строг държавен контрол и представлявала държавен монопол. Солниците били в центъра на ежедневния живот, тъй като много жители на Анхиало и околните села работели в производството на „бялото злато“. Славата на анхиалската сол далеч надхвърляла местните граници и достигала до отдалечени райони на Черно море. Същевременно значителни количества сол всяка година били насочвани към религиозни институции (вакъфи) и към Константинопол.
И все пак, колкото и големи да изглеждат тези количества, те представлявали само част от общото производство. В зависимост от климатичните условия солниците на Анхиало давали хиляди тонове сол годишно, превръщайки района в един от най-значимите производители за времето си. Солта от Анхиало се разпространявала от бреговете на Черно море до вътрешността на Балканите.
Градски бани, Поморие, 1935 г.
Градски бани, Поморие, 1935 г.
Освен със солта, тъмната лагуна на Поморие и до днес е известна със своите лечебни свойства. Тъмният ѝ цвят се дължи на концентрацията на железни оксиди, а продълговатата ѝ форма, съчетана с високите температури и силното слънцегреене, създава особено благоприятен микроклимат. Дъното ѝ е покрито с черна кал, богата на неорганични вещества и микроелементи, която още от древността е известна със своите лечебни свойства. Не е случайно, че езерото е наричано „свещено“ още във византийската традиция. Макар че местните жители познавали лечебните свойства на калта по емпиричен път, системното ѝ използване започва в началото на XX век, поставяйки началото на калолечението. През 1925 г. били изградени първите прости съоръжения за балнеолечение, които разполагали с отделни помещения за мъже и жени. Това бележело прехода от традиционното и емпирично използване на лечебната кал към по-организирана форма на лечение. Използването на лечебната кал от Поморие бързо се разширило и извън района. Още през 20-те години на XX век калта била пренасяна в София за използване в медицински заведения. През 1929 г. било създадено първото закрито балнеолечебно заведение, а през 1935 г. бил построен и военен санаториум. От този момент нататък калолечението се организирало ежегодно, превръщайки Поморие във важен лечебен и туристически център.
През втората половина на XVIII век Османската империя навлиза в период на дълбока криза. Отслабването на централната власт води до обща нестабилност и вътрешни размирици, които се изразяват в нападения, грабежи и сблъсъци между въоръжени групи, действащи безконтролно. Анхиало се оказва в центъра на тези събития заради икономическото си значение, свързано със солодобива. Постоянните нападения и несигурността създават среда на силна тревожност и несигурност за жителите. Разрушаването на селища, преселенията на населението и човешките жертви постепенно оформят картина на социална и икономическа криза, която оказва силно влияние върху населението на района. Тази ситуация, съчетана с новите икономически възможности, създадени от руското влияние в по-широкия регион, води до засилено движение на население от черноморското крайбрежие към Дунавските княжества и районите на северното Черноморие. Много анхиалски търговци и моряци се установяват във важни търговски центрове, като Одеса и други пристанища на Южна Русия.
Продължителният период на нестабилност достига своя връх в началото на XIX век, особено по време на Руско-турската война, което предизвиква масови преселения на населението. Голяма част от християнското население напуска района в търсене на по-добри условия за живот на север. Така, докато описанията на Анхиало от 1829 г. все още представят сравнително проспериращ град с население между 5 000 и 6 000 души, религиозен център с няколко църкви и няколко мюсюлмански джамии, картината на града само година по-късно е съвсем различна. През 1830 г. е отчетен значителен спад както на населението, така и на броя на жилищата. Според свидетелства от епохата градът вече наброява около 441 къщи и по-малко от 3 000 жители, което се свързва с последиците от войната, преселенията на населението и напускането на района. Въпреки значителното намаляване на населението, в града продължават да функционират основни инфраструктури като църкви, складове и пазар, а свидетелствата споменават и интересна система за водоснабдяване с подземни канали и кладенци.
Освен негативните последици от войните и нестабилността в Османската империя, през този период постепенно се оформят характерният облик на града и неговата архитектура. Те разкриват както ежедневните нужди на местното общество и начина, по който функционира икономиката му, така и атмосферата на несигурност, която преобладава. Традиционната стара жилищна среда на Поморие, която днес може да се види само в източната част на града, край морето, ясно показва тази връзка.
Сградите, датиращи предимно от XIX век, са двуетажни, с каменен първи етаж и дървена конструкция на горния. Първият етаж, изграден от камък и често повдигнат над нивото на терена, е служел за различни стопански нужди: съхранение на продукти, производство на вино и обработка на риба. Големите врати позволявали влизането на каруци, което показва и производствения характер на жилището през този период. До горния етаж се стигало по външна дървена стълба, а той обикновено бил организиран около централно помещение, което служело като салон, с останалите стаи, разположени около него. Дървената конструкция била изпълнена с хоризонтално поставени дъски, съобразени с климатичните условия в района, което осигурявало проветряване и по-добра адаптация към влагата.
Сега обаче логично възниква въпросът: как е възможно до днес да са запазени толкова малко от тези характерни къщи на Поморие? Отговорът е пряко свързан с историческите събития от последните десетилетия на XIX и началото на XX век. Анхиало преживява по особено остър начин националните противоречия между гърци и българи, които придобиват измерения на вътрешнообщностен конфликт и нарушават социалните връзки в града. Напрежението, което се усеща още от края на XIX век, достига драматичен връх през 1906 г. и оставя след себе си значителни разрушения. Константин Иречек, който посещава района в средата на 1880-те години, отбелязва, че двете общности живеят отделени една от друга и с взаимно недоверие. Когато гръцко-българското противопоставяне придобива измерения на въоръжена борба в тогавашната Османска Македония, това оказва силно влияние и върху отношенията между гърци и българи в българските черноморски градове, включително и в Анхиало. През лятото на 1906 г. напрежението води до въоръжен сблъсък с човешки жертви и значителни разрушения в града, причинени от голям пожар. Материалните щети са огромни. Стотици къщи са унищожени, което променя коренно и облика на града. Последиците обаче не се ограничават само до материалните разрушения. Значителна част от гръцкото население напуска града и се преселва в Гърция, където създава нови селища, като Неа Анхиалос в Тесалия. Така до голяма степен се обяснява ограниченото присъствие на стария жилищен фонд. Запазените днес традиционни къщи представляват отделни останки от град, който някога е имал много по-широк и цялостен архитектурен облик. По-късно, след края на войните — Балканските войни и Първата световна война — и с пристигането на български бежанци от Македония и Тракия, жилищният облик на града се променя още повече.
Градът се разширява без строг градоустройствен план, тъй като нуждата от жилища е непосредствена и неотложна. В покрайнините възникват нови селища с прости едноетажни бежански къщи. В североизточната част, близо до манастира „Св. Георги“, е изграден организиран бежански квартал с около 255 жилища. През лятото на 1929 г. е изготвен нов градоустройствен план, който поставя началото на период на мащабно преустройство и строителство. Построени са нови жилища, много от които са проектирани от италианския архитект Тоскани. Така традиционният архитектурен облик на града постепенно отстъпва място на по-нови европейски архитектурни тенденции.