Комотини

Комотини се намира в географския център на плодородна равнина в Западна Тракия, там, където планинският масив на Родопите се среща с равнинните пространства, простиращи се до Егейско море. Родопите, най-важният планински масив в района, определяли през вековете природната среда и възможностите за развитие на региона. Между планините и морето се развила мрежа от селища, пътища и пристанища, която свързала вътрешността с крайбрежието на Западна Тракия и повлияла върху развитието на града.

За много посетители първият образ на Комотини е внушителният паметник на града, известен като „Мечът“. Паметникът, издигнат през 1970 г. в западната част на градския парк, доминира над съвременното градско пространство и до днес е център на националните чествания и официалните церемонии. Колкото и характерен да е обаче, той не е мястото, от което започва историята на града. За да открие човек историческото ядро на Комотини, трябва да навлезе малко по-навътре в града. Там се намира византийската крепост, около която се оформил първият организиран градски център и от която постепенно започнала да се развива съвременната градска среда. Развитието на града през вековете не може да бъде разбрано без присъствието на крепостта, която определила пространствената му организация и се превърнала в отправна точка, около която Комотини се развивала до днешния си облик.

Византийската крепост: Първоначалното ядро на развитие на града

Днешна Комотини се простира в плодородна равнина в подножието на Родопите, като са запазени само няколко видими следи от многовековната ѝ история. Всеки, който я посещава за първи път, вероятно ще приеме за център на града паметника, известен като „Мечът“, който доминира над съвременното градско пространство. Историята на Комотини обаче не започва оттук. Повече от петнадесет века истинската отправна точка на града била византийската крепост. Построена през IV век сл. Хр. на стратегическо място по Via Egnatia, тя се превърнала в ядрото, около което се оформило първото организирано селище и постепенно се развил градът. Укреплението имало не само отбранително значение, но служело и за контрол над този важен път, който свързвал Изтока и Запада, превръщайки района във важен център за търговия и придвижване. Не е случайно, че почти всеки пътешественик, преминал през района между XV и XVII век, описва Комотини чрез нейната крепост. Някои се впечатлявали от здравите ѝ стени и кули, други отбелязвали нейния упадък или ограниченото ѝ заселване, но всички я разглеждали като основната забележителност на града.

Значението ѝ обаче не се ограничавало само до отбраната. Крепостта определила самата пространствена организация на Комотини. Първоначалният градски център се развил във вътрешността на крепостните стени, а през османския период градът постепенно се разширил на изток, следвайки коритото на Буклуджа и основните пътища, които свързвали вътрешността с Via Egnatia. Това разширяване се извършило без единен градоустройствен план, което и днес продължава да се вижда във формата на историческия център. Днес обликът на крепостта не се разпознава лесно. Векове на преустройства, разрушения и непрекъснатото разрастване на града са включили паметника в съвременната градска среда. Улици, пешеходни пространства и паркинги вече заемат части от някогашната укрепена зона, което затруднява възприемането на първоначалните ѝ размери. Въпреки това византийската крепост продължава да бъде най-важната историческа забележителност на Комотини и ключът към разбирането на развитието на града от късната античност до наши дни.

XIV век бележи началото на нов период в историята на Комотини. С османското завладяване градът постепенно започнал да придобива различен облик, без обаче да се откъсва от византийското си минало. Византийската крепост, която заемала площ от около 15,5 декара, продължила да бъде основната отправна точка на града. Макар да запазила някои от по-старите си функции, като жилищни пространства и странноприемници, тя се превърнала преди всичко в ядрото, около което се развил по-късно градът.

Вътрешността на крепостта в продължение на векове останала оживено жилищно пространство. Там съжителствали различни религиозни общности, които оставили своя отпечатък върху градската среда. Според пътешественика Евлия Челеби евреите се заселили в крепостта и много от къщите им били построени до стените, което според него било свързано и с относително ограниченото им икономическо положение през първия период на заселването им. Тази картина постепенно се променила през XIX век. След реформите на Танзимата и пристигането на нови еврейски семейства от Солун и Одрин общността значително засилила икономическото си присъствие, като се занимавала с търговия с тютюн и зърно, както и с финансови и застрахователни услуги. Това икономическо развитие се отразило и в градското пространство чрез създаването на еврейския квартал, известен като Еврая, по протежение на днешната улица „Михаил Караоли“, където по-късно били основани еврейският клуб и училището на общността.

Първото средище на еврейското присъствие обаче се намирало в самата крепост. От XVI век там действала синагогата на общността, която през XIX век била преизградена в съответствие с новите архитектурни тенденции на епохата и станала известна с името Beit El. Синагогата претърпяла сериозни разрушения по време на Втората световна война, когато била превърната в обор, а след унищожаването на еврейската общност окончателно престанала да функционира. Макар през 1983 г. да била обявена за паметник на културата, тя била изоставена, което довело до срутването на покрива и купола. Днес единственото, което ни напомня за нейното съществуване, са нейните основи.

Срещу синагогата се намирала митрополитската църква „Успение Богородично“, един от най-важните християнски паметници на града. Присъствието ѝ е засвидетелствано още през 1548 г. от френския пътешественик Пиер Белон, което я превръща в един от най-старите документирани обекти на поствизантийска Комотини. Днешната църква била построена на мястото на предишната в началото на XIX век. Тя е трикорабна, с дървен покрив, а подът ѝ се намира под нивото на околното пространство. От това ядро Комотини постепенно започнала да се разширява извън крепостните стени.

Религиозни забележителности в градското пространство

XIV век бележи началото на нов период в историята на Комотини. С османското завладяване градът постепенно започва да придобива различен облик. Византийската крепост, която заемала площ от около 15,5 декара, продължила да бъде основната отправна точка на града, като запазила някои от по-старите си функции, като жилищни пространства и странноприемници. В същото време центърът на града започнал постепенно да се измества извън крепостните стени. Първото съществено разширяване се извършило в края на XIV век със създаването на вакъфа на Гази Евренос паша. Около този нов комплекс, южно от крепостните стени, се заселили първите османски жители и били създадени нови административни, религиозни и търговски обекти.

Постепенното разширяване на Комотини извън крепостните стени било съпроводено със създаването на нови религиозни и обществени институции, които се превърнали в ядра, около които се организирал османският град. Характерен пример е Йени джамия, един от най-важните и най-старите османски паметници в Комотини. Според основателския ѝ надпис тя била построена през 1585/1586 г. по инициатива на Екмекчоглу Ахмед паша, високопоставен представител на Османската империя.

Около Йени джамия постепенно се развил по-широк комплекс от съоръжения, който обслужвал нуждите на мюсюлманската общност. В околното пространство били създадени места за обучение, библиотека, помещение за ритуални измивания, гробище и мавзолей. Както и в много други османски градове, джамията се превърнала в отправна точка за организацията на ежедневния живот и за развитието на съседния квартал.

До джамията се намира часовниковата кула, може би най-характерната забележителност на града. Кулата била построена през 1884 г., по време на управлението на султан Абдул Хамид II.

Постепенното разширяване на Комотини извън крепостните стени не засягало само османската общност. От XVI век започнал да се оформя и християнският квартал Вароши, тъй като жителите постепенно се изселвали извън крепостта. Въпреки преместването на жилищата митрополитската църква „Успение Богородично“ и християнското гробище останали във вътрешността на византийските крепостни стени. Вароши имал характерните особености на традиционните османски селища – тесни, неправилни улици, дървени къщи и малки квартали. Важна част от ежедневието бил потокът Буклуджа, който пресичал града и на практика го разделял на две части. Част от този исторически християнски квартал се вижда във видеото по-долу. Сред сградите, които се открояват, е дворецът „Цанаклиос“, една от най-важните обществени сгради на патриаршеската общност.

Докато разглеждате района на Вароши, две места заслужават особено внимание. Първото е свързано с някогашния облик на града, а второто – с начина, по който различните общности се стремели да оставят своя отпечатък върху градското пространство. Първото е Буклуджа – потокът, който до средата на XX век пресичал Комотини от североизток към югозапад. На мястото, където днес се простира улица „Орфеос“, някога течала водата на реката, създавайки естествена граница между византийската крепост и новите квартали, които се развили извън нея. Връзката между двете страни първоначално се осъществявала чрез дървени мостове. Още през XVII век са регистрирани пет места за преминаване, а по-късно бил построен по-траен каменен мост, известен като Скепаста, който водел към пазара, западно от Йени джамия, и в него се помещавали магазини за платове и облекло.

Буклуджа не влияел само върху ежедневното придвижване на жителите, но и върху самото развитие на града. Честите му наводнения, най-характерен пример за които било наводнението през 1784 г., разрушавали жилища и земеделски площи и довели до преустройството на цели части от селището.

Може би най-значимата видима намеса на съюзническата администрация (1919–1920 г.) в градското пространство била изграждането на мост в Комотини. Така нареченият Френски мост, разположен в западния край на централния площад и в близост до седалището на съюзническата администрация (двореца „Цанаклиос“), свързвал северната и южната страна на Буклуджа, крепостта и махалата „Св. Георги“.

 

През 70-те години на XX век, след многократни наводнения, коритото на реката в границите на града било засипано и на негово място била прокарана днешната улица „Орфеос“. Така един природен елемент, който в продължение на векове оформял облика и функциите на Комотини, изчезнал от градския пейзаж и днес остава видим само чрез снимки като тази, която виждате по-долу.

Дворецът „Цанаклиос“

Следвайки течението на Буклуджа към новите квартали на града, се стига до една от най-важните сгради на гръцката общност в Комотини – двореца „Цанаклиос“. Сградата била издигната на южния бряг на потока, югозападно от митрополитската църква, на разстояние по-малко от двеста метра от нея. Коритото на Буклуджа в този участък представлявало естествена граница, а достъпът се осъществявал чрез един от мостовете, които свързвали двете страни на града. Така дворецът се намирал на особено видимо място, точно на границата между по-старото ядро на Комотини и районите, които се развивали извън крепостните стени.

Изграждането му е свързано с Нестор Цанакли, заможен предприемач с произход от Комотини, който развивал дейността си в Кайро. В началото на XX век той дарил на патриаршеската общност 3500 османски лири за закупуването на парцела и изграждането на сградата. Още преди да бъде издаден съответният императорски ферман и да бъде получено одобрението на общинските власти, общността вече била започнала изграждането на внушителната ограда около парцела, което показва значението, което придавала на начинанието. Сградата била издигната върху частен терен, тъй като османското законодателство не позволявало изграждането на обществени общностни сгради върху обществени терени. Със завършването си през 1909 г. дворецът „Цанаклиос“ приютил Градското училище за момчета, а от 1912 г. – филиала на Централното девическо училище. По време на българското управление (1913–1919 г.) сградата била използвана от българските сили за лечение на военните части в града, а по време на съюзническата администрация (1919–1920 г.) в нея се помещавали централните ѝ служби.

Значението ѝ обаче далеч надхвърляло образователната ѝ функция. Както отбелязва В. Куцукос, в края на XIX и началото на XX век националните съперничества се изразявали и чрез самото градско пространство. Изграждането на училища, храмове и общностни институции било един от начините, чрез които всяка общност се стремяла да направи видимо своето присъствие, икономическата си сила и културния си престиж. Сградите функционирали като носители на символи, оформяйки самата знаковост на града.

До този период не съществувала друга общностна сграда, освен религиозните учреждения, която да заемала толкова голяма площ и да доминирала над толкова видимо място. Единствената сграда, която можела да се сравни с нея, била Каймакамлъкът, днешната бивша съдебна палата, построена в края на XIX век близо до централния пазар. Не може да се изключи възможността изграждането на двореца „Цанаклиос“ да е било и косвен отговор на това присъствие, като по този начин съперничествата на епохата намерили отражение в градското пространство.

Клубът на жителите на Комотини

На няколко метра от двореца „Цанаклиос“ и от другата страна на улицата, точно до стените на византийската крепост, ще видите друга внушителна и представителна сграда. Тази сграда била предназначена да се превърне в новия епископски дворец на Комотини в началото на XX век. На снимката е изобразена сградата в последния етап от изграждането ѝ. Строежът ѝ започнал през 1912 г. на мястото на по-старата митрополитска резиденция – двуетажна сграда в манастирски стил с дървена конструкция, която в продължение на десетилетия била седалище на митрополията.

Работите били прекъснати малко по-късно заради политическите събития, последвали Балканските войни, и българското управление в района (1913–1919 г.). След включването на Комотини в състава на Гърция жителите допринесли финансово за завършването на сградата. Тогава било решено, в съгласие с митрополията, първоначалното ѝ предназначение да бъде променено и в нея да се помещава първият организиран клуб на гръцката общност – Клубът на жителите на Комотини, известен също като „Съюз“.

Градският пазар

Пазарът на Комотини в продължение на векове бил център на икономическия и обществения живот на града. Ако днес се разходите по тесните улици на „Ерму“ и традиционния пазар, ще се озовете на място, което все още запазва търговския си характер. Макар обликът му да се е променял многократно през вековете, този район и днес остава най-важният търговски център на града.

Пазарът на османска Гюмюрджина постепенно се развил извън византийската крепост, около най-важните обществени и религиозни сгради. По тесните му улици се събирали работилници, малки магазини и занаятчии, които обслужвали не само нуждите на жителите, но и търговията в по-широкия район. Днешният традиционен пазар, обявен за историческо място, е продължение на тази многовековна търговска дейност.

Икономиката на града първоначално се основавала главно на занаятчийското производство. В продължение на много векове Комотини била известна с обработката на вълна и производството на аба – дебел вълнен плат, който се продавал както на местния пазар, така и в съседните градове.

 

Паралелно с това Комотини се превърнала в един от най-важните търговски центрове на Западна Тракия. От XVII век тя изнасяла пшеница и сол от солниците на Вистонида, а по-късно към основните ѝ продукти се добавили конопът, кожите, коприната, виното, памукът, плодовете и зеленчуците и тютюнът. От края на XIX век важно място заемали и рудите от планинските райони на Родопите, част от които се доставяли в медникарските работилници на пазара, а след това били изнасяни.

Търговската дейност не се ограничавала само до ежедневните магазини. Седмичните пазари и големите ежегодни панаири привличали в Комотини търговци и купувачи от цяла Тракия, Македония, Епир, Тесалия, както и от районите на днешна Южна България. Особено известен бил Конският пазар, а важно място заемал и Ябълковият пазар.

Днес традиционният пазар продължава да бъде едно от най-оживените места в Комотини. Вижте по-долу снимки от градския пазар – от началото на миналия век до наши дни.

Зад Часовниковата кула се намира един от най-характерните квартали на Комотини – „Тенекиджиите“. Това е място, което и днес запазва атмосферата на стария пазар и е един от малкото кътчета в града, където традиционната занаятчийска дейност все още е видима. В продължение на много десетилетия в този район се намирали десетки малки работилници на тенекеджии. Със собствените си ръце те изработвали печки, кюнци, джезвета, кухненски и домакински съдове, земеделски инструменти и всякакви метални изделия, които обслужвали нуждите на ежедневието. Развитието на квартала се основавало почти изцяло на ръчния труд. Техниките и тайните на занаята се предавали от поколение на поколение, създавайки особена традиция.

Най-големият разцвет на „Тенекиджиите“ бил през 60-те и 70-те години на XX век, когато търсенето на изделията на тенекеджиите било особено голямо, а пазарът ежедневно бил пълен с хора. Постепенното разпространение на промишленото производство и замяната на ламарината с нови материали, като пластмаса и неръждаема стомана, обаче променили облика на района. Много работилници били затворени или променили предназначението си, а тези, които останали, се приспособили към новите нужди, като започнали да изработват специални метални конструкции, домакински съдове и сувенири. Макар днес да са останали само няколко занаятчии, „Тенекиджиите“ продължават да бъдат едно от най-автентичните места в Комотини.

Железопътната мрежа Солун–Константинопол

Развитието на пазара в Комотини през XIX век било пряко свързано с подобряването на транспортните и комуникационните мрежи. Много преди появата на железницата градът вече бил включен в сухопътните и морските търговски мрежи на Османската империя. Чрез пристанищата Порто Лагос, Бубагия, Марония и Макри той поддържал редовни връзки с Константинопол, а от 1870 г. имало и ежеседмична връзка със Солун и столицата на империята. Тези пътища обслужвали движението на стоките от вътрешността на Тракия, особено тютюна и зърното, към най-големите пазари по това време. Голямата промяна обаче настъпила с изграждането на железницата. Новата линия в голяма степен следвала традиционните търговски пътища, които свързвали Константинопол с вътрешността на Балканите, като значително намалила времето за превоз и увеличила количествата стоки, които можели да бъдат превозвани. Наред с това тя допълнително засилила ролята на Комотини като регионален търговски център.

През 1896 г. Комотини била свързана с железопътната мрежа, която свързвала Солун с Константинопол, както и с южния клон на линията Дедеагач–Одрин. Градът вече имал постоянна връзка както с Александруполис, така и с Ксанти, Драма, Серес и Солун, което променило коренно ритъма на придвижване на хора и стоки. Заедно с железопътната линия бил построен и новият железопътен гара на Комотини, както и необходимата съпътстваща инфраструктура, като складове и пътят, който свързвал гарата с градския център.

Освен основната сграда, в която се помещавали канцелариите, билетните каси, чакалнята и жилището на началника на гарата, имало и помощни постройки, които обслужвали функционирането на железопътната линия. Особено място заемала бюфетът на гарата – елегантна сграда с дървени декоративни елементи, големи сводести врати и прозорци, кадифени завеси, виенски столове и мраморни маси. Докато парните локомотиви се снабдявали с вода и въглища, а пътниците се качвали или слизали, пътуващите в първа класа се наслаждавали на кратка почивка, преди да продължат пътуването си.

cp.cpmac1.265

Както се случило и във всички градове на Османската империя, където железопътните гари се превърнали в нови забележителности на модернизацията и оказали решаващо влияние върху посоката, в която се развивали градовете, същото се случило и в Комотини. Гарата се превърнала в нов притегателен център, допринасяйки за постепенното разширяване на селището на юг.

В югозападните покрайнини на града била прокарана днешната пътна артерия по улица „Панаги Цалдари“, която свързвала пряко гарата с градския център и се превърнала в един от основните входове на града. Преди изграждането на този път основният достъп от запад минавал по друг маршрут, тъй като главният път, свързващ Ксанти с Комотини, минавал през пристанището на Вистонида (Порто Лагос).

Download QRPrint QR