За да се доближи човек до Пловдив и неговата история, трябва преди всичко да започне от основното разбиране, че градът сам по себе си е музей. Историята му не е съсредоточена на едно конкретно място или в един музей, където посетителят може да научи за миналото му. Можеш да опознаеш историята на Пловдив навсякъде, където се окажеш. По улицата, по която вървиш, в сградите, покрай които минаваш, дори под краката си. Римски останки се появяват сред съвременната градска среда – понякога впечатляващи и много добре запазени, а друг път фрагментарни, но достатъчни, за да напомнят за дългата история на града. Османски паметници съжителстват с по-късни постройки, а районът, в който се намира Старият град, сам по себе си представлява жив музей. Сред калдъръмените улички и характерните къщи от Българското възраждане посетителят среща сгради, които са запазени и функционират като музеи и културни пространства, представяйки различни аспекти от историята на града. Характерните възрожденски къщи на Пловдив, със затворените си вътрешни пространства, дървените елементи и украсените фасади, са един от най-разпознаваемите елементи от облика на града. С други думи, Пловдив не е град, който се нуждае от особено представяне. За тези, които дотогава не са имали възможност да го опознаят, обявяването му за Европейска столица на културата през 2019 г. даде възможност неговото историческо и културно наследство да бъде представено още по-широко.
Градът до голяма степен сам е оформил начина, по който избира да представя своето минало както на своите посетители, така и на следващите поколения жители. Какво тогава може да добави още един исторически разказ за Пловдив? Отговорът не е непременно да търсим неизвестна история или информация, която не е била представяна досега. В крайна сметка, за разлика от други градове, които проучвахме – по-малки и по-периферни, чиято история е по-малко позната – Пловдив вече разполага с особено добре развита мрежа от музеи и културни пространства, повече от двадесет, както и с редица пешеходни обиколки и други инициативи, които представят различни аспекти от неговата история, включително османското и социалистическото минало на града.
Предизвикателството в случая с Пловдив не е просто да разкажем неговата история, а да потърсим и различен начин на разказване. Например да променим отправната точка или да създадем повече от една. Ако някой посети Пловдив за първи път, почти сигурно е, че ще се движи главно в районите, където се намират някои от най-разпознаваемите места в града. Ще види римските останки в центъра, ще спре при Античния театър, ще се разходи в Стария град, ще премине през площад „Джумая“ и ще се движи по централната улица на града.
Ние предлагаме началото да бъде от хълмовете на Пловдив, откъдето градът може да се види панорамно. Географията на Пловдив предлага различен начин за разбиране на града, тъй като, когато го виждаш от високо, вече не виждаш града като поредица от отделни паметници, а като единно градско пространство, в което различните исторически периоди оставят различни следи в морфологията на града. С тази логика ще се озовем на три различни хълма и от всеки от тях ще се опитаме да погледнем града от различна гледна точка и да поставим неговата история в различни тематични рамки, като същевременно запазим хронологичната последователност. Този път обаче ще се опитаме да добавим и географска последователност. Това, което всъщност ще се опитаме да направим, е да вземем конкретни места от града и да ги поставим в по-широк исторически контекст, за да разберем развитието на града.
Хълмовете на Пловдив като основа на градското развитие
Намираме се на Небет тепе, един от хълмовете на Пловдив. На Небет тепе се намират останките от най-старото селище на Пловдив и именно тук е засвидетелствано най-ранното наличие на организирано човешко заселване в района. Но преди да говорим за това, трябва първо да споменем няколко неща за геоморфологията на Пловдив и неговите хълмове. В крайна сметка именно те са първото нещо, което човек може да различи, когато погледне хоризонта на града.
Пловдив се намира в западната част на плодородната Тракийска низина, на място, което само по себе си благоприятства развитието на град. Река Марица пресича района и разделя днешната градска тъкан на две части. По-голямата част от града се развива на десния бряг, около особена група скалисти хълмове. Тези хълмове, общо седем, имали различно предназначение в различните периоди. Те се превръщали в места за заселване, наблюдателни пунктове, отбранителни пространства, ориентири за жителите и по-късно – в източник на строителни материали за самия град.
Обликът на Пловдив традиционно се свързва със седемте хълма, известни като „тепета“. Днес не е никак лесно човек да възприеме и седемте от тях. Някои все още доминират над градския хоризонт, докато други са се променили значително или почти са изчезнали. Три от тях – Джамбаз тепе, Небет тепе, на който се намираме сега, и Таксим тепе – са свързани помежду си и образуват по-голям скалист масив. Останалите били по-изолирани: Шахат тепе, Бунарджика, известен още като Данов хълм, и Джендем тепе. Сред тях се намирал и най-малкият хълм – Марково тепе, разположен практически в центъра на града, на булевард „Руски“. От седемте хълма Джендем тепе бил най-високият – около 283 метра над морското равнище. След него се нареждали Бунарджика – 234 метра, Шахат тепе – 212 метра, и Небет тепе – 203 метра. Останалите били значително по-ниски.
Някои от хълмовете били по-обрасли с растителност, докато скалистите хълмове в историческото ядро постепенно били погълнати от самия град. С други думи, с развитието на Пловдив се променял и обликът на неговите хълмове. Скалите, от които са изградени хълмовете, се състоят предимно от магмени скали, като амфиболитов гранит. Този материал бил особено полезен за строителството. Камъкът от хълмовете бил използван за изграждането на сгради, улици и бордюри на тротоарите в града.
Хълмовете Бунарджика, Шахат тепе и Джендем тепе били използвани като кариери, както и Марково тепе. От тях се добивал строителен камък, който се използвал не само за нуждите на Пловдив, но и в целия околен район. Този процес обаче имал своята цена. С разрастването на града и увеличаването на нуждата от строителни материали хълмовете постепенно намалявали. Случаят с Марково тепе е може би най-характерният пример. Хълмът, който бил един от седемте характерни хълма на града, започнал да се използва като кариера в началото на XX век. Камъкът от него бил използван като строителен материал, но най-вече за настилката на улиците на Пловдив. Хълмът изчезнал от градския пейзаж, но материалът от него все още се намира в различни части на града. Днес на мястото, където се е намирало Марково тепе, се намира съвременен търговски център. Но нека отново се върнем към Небет тепе.
Преди появата на огнестрелните оръжия един от най-важните фактори при избора на място за заселване била сигурността. Високият и труднодостъпен хълм можел да осигури такава защита, тъй като давал на жителите му предимство срещу евентуален враг. Небет тепе, заедно с другите два хълма – Джамбаз тепе и Таксим тепе – образувал един общ скалист масив, който бил по-труднодостъпен от други места в района. Именно там се оформил първият укрепен център на града. Археологическите проучвания разкрили останките от първото праисторическо селище на Трите хълма. Постепенно това селище се развило в организиран селищен център и около XII век пр. Хр. вече имало характеристиките на град. Селището се свързва с древната тракийска Евмолпия, един от ранните градски центрове в Югоизточна Европа.
Най-старите запазени части от крепостните стени на Небет тепе датират от IV век пр. Хр. и са изградени от големи каменни блокове, поставени плътно един до друг, без използване на хоросан. Това е така нареченият циклопски начин на строителство, характерен за древната отбранителна архитектура. В и около това място и днес са запазени части от различните укрепления. От западната страна на Трихълмието, по протежение на днешната улица „Витоша“ в Стария град, е запазена част от укреплението, датиращо от II век, от времето на Марк Аврелий. Други части от крепостните стени са от по-късни периоди.
Първоначалното селище на Небет тепе обаче не останало ограничено само на хълма. През елинистическата епоха, когато древният град се разширил и се разпрострял върху трите хълма и техните склонове, по-старото селище на Небет тепе се превърнало в акропол на по-големия градски център. Крепостните му стени обхващали най-високите части на трите хълма и оформяли едно общо укрепено пространство. Археологическите останки ни позволяват да проследим това развитие и по самата крепостна система.
Освен това е важно да отбележим, че акрополът не бил изолиран от останалата част на града. Той бил свързан с нея чрез порти. От трите порти, споменати в по-старите описания, една е тази, която познаваме най-добре днес: Хисар капия, тоест „Портата на крепостта“. Монументалният комплекс обаче не се ограничава само до самата порта. Под църквата „Св. св. Константин и Елена“ е запазена квадратна кула, която била част от укреплението. В продължение на много години това пространство се използвало като крипта и костница. След османското завладяване на Пловдив през XIV век в района била разположена турска военна част. Хисар капия, като част от старата отбранителна система на Акропола, постепенно загубила предишното си военно значение. Районът обаче не бил изоставен. През XVII и XVIII век около портата и църквата започнали да се изграждат домове на заможни търговци, превръщайки стария укрепен пейзаж в част от градския живот. Но към това ще се върнем по-късно.
Формирането на римския град
По същество от Небет тепе можем да видим мястото, откъдето започва историята на Пловдив. В продължение на много векове заселването било тясно свързано с трите хълма на акропола. Градът обаче не останал завинаги ограничен върху хълмовете. Голямата промяна настъпила през елинистическата и, преди всичко, през римската епоха. След завладяването на града от Филип II Македонски през 342 г. пр. Хр. той получил името Филипопол и започнал да се развива като важен градски център. Дори тогава обаче организираното заселване оставало съсредоточено главно в защитената зона на трите хълма. С идването на римляните картината се променила значително. Филипопол, който вече носел името Тримонциум („градът на трите хълма“), станал част от Римската империя и се превърнал в център на провинция Тракия. През I и II век сл. Хр. градът започнал да се спуска от хълмовете и да се разширява в равнинната територия около тях.
Около акропола се развила мрежа от улици с правилно, почти правоъгълно разположение, която водела към агората и форума, разположени в равнинната част южно от хълмовете. Градът придобил обществени бани, базилики, агора, стадион, театър и организирана водоснабдителна система, чрез която водата се доставяла от Родопите по акведукти. През II и III век сл. Хр. градът преживял своя разцвет. Някои от тези сгради са изчезнали. Други все още се намират под улиците и съвременните сгради, а някои са оцелели по начин, който и днес ни позволява да разберем как е бил организиран римският град. Нека разгледаме двата най-характерни обекта – античния театър и стадиона.
Между хълмовете Джамбаз тепе и Таксим тепе, точно до южната стена на древния акропол, се намира едно от най-впечатляващите останали свидетелства за римската епоха на града – Античният театър. Театърът е построен в началото на II век сл. Хр., по времето на император Траян, и днес е един от най-добре запазените антични театри в света. Театърът е буквално вписан в естествения релеф на хълмовете. Седалките следват извивката на терена, а от зрителните места погледът се открива към града и равнината. Кавеята е разделена на две нива от широк хоризонтален проход. Запазени са общо 28 реда мраморни седалки, разделени на отделни сектори със стълби, които водели към сцената. Зрителите достигали до местата си през три входа и сводести проходи. Сценичната част била особено внушителна. Двуетажна сграда със странични крила, завършващи с големи триъгълни фронтони, обрамчвала сцената. Фризове, корнизи, статуи и надписи, изработени от висококачествени материали, допълвали богатата ѝ украса. Смята се, че театърът е можел да побере около 5 000–10 000 зрители. Следователно това не бил малък обект, предназначен за ограничена общност, а голямо обществено пространство на град, който вече се намирал в период на разцвет.
В края на IV век сл. Хр. театърът претърпял сериозни разрушения, вероятно в резултат на пожар или земетресение. Сцената и голяма част от сградата се срутили почти до основите.Въпреки разрушенията и влиянието на времето археологическите проучвания позволили неговото възстановяване. Днес театърът продължава да бъде част от съвременния живот на Пловдив, като в него се провеждат представления и културни събития.
Ако слезем от хълмовете и се насочим към днешния център на града, един втори важен паметник ни помага да разберем още по-добре мащаба и устройството на римския град. В района на днешния площад „Джумаята“, западно от едноименната джамия, се намира Античният стадион на Филипопол. По-голямата част от стадиона днес се намира под съвременната градска среда. Една част от него обаче е разкрита и се вижда под нивото на днешния площад и улиците. Размерите му били впечатляващи: около 250 метра дължина и 50 метра ширина, според древните мерни единици. Местата за зрителите били оформени в редове от мраморни седалки. В центъра се намирал стадионът за състезания по бягане.
В северния му край се намирала сфендоната – извитият край на стадиона, където също имало места за зрители и ложи. Част от сфендоната е запазена и е разкрита под нивото на днешния площад. Главният вход на стадиона се намирал в района на днешната улица „Княз Александър“. Монументалното му оформление напомня за архитектурни образци, които се срещат и във важни градове на Мала Азия, като Милет и Ефес. По време на разцвета на града, главно от II до IV век сл. Хр., на стадиона се провеждали спортни състезания. Когато в края на IV век император Теодосий забранил древните атлетически състезания, предназначението на стадиона се променило и той вече бил свързан предимно с конни надбягвания.
Последното известно споменаване на паметника е от византийската писателка Анна Комнина в края на XI век. Тя все още била впечатлена от съоръжението, въпреки че по това време то вече било превърнато в руини. Днес се вижда само малка част от него. Когато днес вървим по централната улица или стоим на площад „Джумаята“, всъщност се намираме над един град, който продължава да съществува под краката ни. Зад стадиона се вижда Джумая джамия – добра възможност да сменим епохата и да разгледаме Пловдив през османския период.
Османският град: нови функции и промени в градската среда
Досега проследихме развитието на Пловдив – от първите организирани селища по хълмовете, през укрепленията на древния град, до римския Филипопол, който се разраснал далеч извън първоначално укрепената зона на хълмовете. Римският град оставил богато археологическо наследство: улици, обществени сгради, бани, театър, стадион и други паметници, които и днес ни позволяват с относително голяма точност да възстановим неговия облик и размери. Оттук нататък обаче картината се променя. Преходът от късната античност към средновековните векове е много по-труден за проследяване в днешния облик на Пловдив. Градът продължил да бъде населен и през ранновизантийския период, като били построени нови обществени и религиозни сгради и се развили нови жилищни райони. Поредицата от разрушителни нападения обаче оказала силно влияние върху градската среда. Голяма част от по-стария монументален град била разрушена, а останките от внушителните римски и късноантични сгради постепенно били използвани от жителите като строителен материал. За последвалия османски период обаче разполагаме с доста повече информация за начина, по който бил устроен градът.
Присъствието на джамията ни пренася във времето, когато Пловдив попаднал под османска власт и придобил нов облик. Местоположението на града било особено важно за османската администрация. Той се намирал в район с плодородни земи и важни пътища за комуникация, а Марица служела като естествен път за придвижване и връзка. Значението на Пловдив ясно личи и от размера на административната област, организирана около него. Казата Филибе, с център града, през XV век обхващала около 11 400 квадратни километра и включвала повече от 400 селища. Следователно това била огромна административна единица.
Политическото значение на града се вижда още по-ясно от факта, че Пловдив и районът му били избирани за място на пребиваване на Румелийския бейлербей, най-висшия османски управител на Румелия. Успоредно с това районът претърпял значителни демографски промени. След османското завладяване тук се заселили групи от населението от Анадола, татари от района на северното Черноморие, както и полуномадски туркмени и юруци от Западен и Централен Анадол. В същото време православните християнски общности продължили да живеят в по-старите селища. Вече османският Филибе градският център се преместил от старата укрепена зона на хълмовете към равнинната територия южно от акропола. Османският град не се развил просто върху съществуващия преди него град, а създал нов градски и търговски център. В неговото сърце се намирал площадът на голямата джамия Muradiye Camii, известна днес като Джумая джамия.
Оттук започвали и се пресичали основните градски пътища. Главният път идвал от север, преминавал по моста над Марица и водел директно към площада на джамията. Това била главната артерия на града и според описанията от епохата – единственият павиран път. По протежение на пътя се събрали магазини, ханове, кервансараи и стотици малки работилници и складове. От площада на джамията същият път продължавал на юг, преминавайки покрай района на Римския стадион, а други улици се разклонявали на запад и към трите хълма.
Точната дата на построяването на джамията е предмет на дискусии. Първоначалният надпис на сградата е бил премахнат и заменен с по-късен надпис от XVIII век, който се отнася до значителна реставрация по времето на султан Абдулхамид I. Това затруднява точното определяне на първоначалното ѝ построяване.
Османският пътешественик Евлия Челеби, който посетил Пловдив през XVII век, приписва построяването на джамията на султан Мурад I. Тази информация обаче се смята за погрешна. Османските документи показват, че Muradiye Camii вече е съществувала през 1436 г. Следователно построяването ѝ трябва да се отнесе към първите десетилетия на XV век. Джамията била сърцето на новия мюсюлмански град, тъй като освен религиозна сграда площадът около нея служел като основно място за събиране на хората. Около джамията се развили и необходимите съоръжения за функционирането на голям търговски квартал. Сред тях бил Tahtakale Hamamı – най-важната обществена баня в търговската част на града. Тя се намирала на около петдесет метра североизточно от джамията и останала в употреба през целия османски период.
Ако оттук проследим османския град към река Марица, ще преминем през Узун чаршия, „Дългия пазар“. Тук се намирало икономическото сърце на града. По протежение на основната търговска улица били разположени магазини, складове, ханове и кервансараи. Сред най-важните сгради на този търговски град бил Големият безистен. Безистенът, заедно с Куршум хан, бил една от най-важните сгради от османския период в Пловдив. Той принадлежал към групата на обществените и търговските сгради, характерни за османския град, заедно с хановете, кервансараите, складовете и баните.
Големият безистен се намирал в района на Капана, източно от днешния пазар. Това била внушителна едноетажна сграда, чиито външни стени били изградени от каменна зидария с дебелина около два метра. Височината му достигала малко над пет метра до основния корниз. Вратите били направени от дебели дъбови дъски, облицовани с железни листове и закрепени с големи пирони. Всяка сутрин те се отваряли в определен час и търговците се събирали вътре. Те проверявали стоките си и след това започвали ежедневната си търговска дейност.
Малко по-далеч, в същата търговска зона на османския град, се намирала още една от най-важните сгради на града – Куршум хан. Името му произлиза от турската дума kurşun, която означава „олово“, и се отнася до оловните покрития на куполите му. Вероятно това била една от първите големи сгради, построени от османците в Пловдив след завладяването на града.
Построяването му се отнася към края на XIV век. Едно от най-подробните описания ни е оставил Евлия Челеби, който посетил Пловдив около средата на XVII век. Той описва особено голяма сграда с 44 помещения на всеки етаж, здрава конструкция и тежка, почти непробиваема врата. От цялата сграда тази врата всъщност е единствената материална останка, запазена до днес, и днес се намира в Етнографския музей на Пловдив. Днес, с изключение на Джумая джамия, нито един от тези комплекси не е запазен. Но към това ще се върнем по-нататък.
А хълмовете?
Дотук обаче проследихме главно равнинната част на града и това означава, че оставихме настрана нишката, която избрахме да следваме още от началото на историята на Пловдив – неговите хълмове. Османският период е оставил своя отпечатък и там, а на един от хълмовете на града се намира една от най-характерните му забележителности – Часовниковата кула. Тя се намира на върха на хълма, който днес се нарича Сахат тепе, тоест „Часовниковият хълм“. Този хълм се намира западно от трите хълма на древния акропол и се издига над района, в който се развил османският търговски център. Кулата била толкова тясно свързана с хълма, че в крайна сметка самото име на хълма произлязло от нея. За да се ориентирате по-добре, погледнете отново снимката по-горе, за да си припомните приблизително къде се намира Сахат тепе.
Първите сведения за кулата датират от османския период и показват, че тя вече е съществувала в началото на XVII век. Френският пътешественик М. Льофевр, който преминал през Пловдив през 1611 г., описва часовникова кула на върха на висока скала. Часовникът отброявал часовете и звукът му можел да се чуе от голямо разстояние. Няколко десетилетия по-късно Евлия Челеби също споменава кулата и нейния часовник.
Камбаната му отбелязвала часа, превръщайки кулата в ориентир за целия град. Кулата не била просто архитектурен елемент на върха на хълма. Звукът ѝ определял ритъма на ежедневния живот в града. Първоначалната сграда обаче не е тази, която виждаме днес. По-старата кула била разрушена през XVIII век. Днешният ѝ вид е резултат от възстановяване, завършено през 1810 г., върху квадратните основи на по-старата кула. Освен часовника обаче, забелязахте ли колко много се е променил обликът на хълма до днес?
Старият град: град в града
Оттук, от Сахат тепе, имаме добра възможност отново да погледнем към историческия център на Пловдив. Ако насочим поглед към Трихълмието, това, което се откроява, е районът, който днес познаваме като Стария град. Това е цяла част от историческата градска среда на Пловдив, развила се върху хълмовете и техните склонове и запазила до днес голяма част от облика, който придобила главно през XVIII и XIX век. Обикновено, когато човек се разхожда в Стария град, вижда само това, което се намира пред очите му, което означава, че има ограничена обща представа за района. Тъй като той се намира върху хълмовете, обликът му до голяма степен е определен от самия терен. Улиците следват склоновете, извиват се, на места са сравнително равни, а на други се превръщат в стръмни проходи и стълби. Панорамният изглед обаче ни дава възможност да го видим като сложен градски ансамбъл с улици, калдъръмени настилки, дворове, огради, жилищни сгради и части от по-старите укрепления, които съществуват заедно в едно и също пространство.
Около Хисар капия, за която споменахме по-горе, и по склоновете на Трихълмието постепенно се оформил един от най-характерните архитектурни ансамбли на града. Високи огради скриват вътрешни дворове, големи дървени порти водят към домовете, а етажите често излизат над тесните улички с характерните сахниша. От края на XVII век градът започнал да се превръща във важен икономически център на Османската империя, а до средата на XIX век се развил като най-големия град в българските земи. Това икономическо развитие довело до появата на по-силни градски слоеве и до нови потребности от жилища. Така през XVIII и XIX век се оформил особен тип градска къща, характерен за Пловдив.
При по-ранните типове жилища в Стария град се срещат по-малки, двуетажни и често несиметрични къщи. Фасадите им се характеризират с издадени към улицата сахниша, а откъм двора имало открити чардаци и дървени колони. Леката дървена конструкция върху здрава каменна основа била свързана с планинския тип жилище от Стара планина и Родопите, откъдето произхождали и много от майсторите. С развитието на града обаче потребностите се променили. Откритите чардаци постепенно били остъклявани и превръщани в приемни помещения, а вътрешните пространства придобивали все по-богата украса. От 1830-те години нататък вече започнал да преобладава стилът на симетричната къща. Тази нова форма била повлияна от Ренесанса и Барока, които постепенно достигнали до българските земи, главно чрез Константинопол. Симетричното разпределение се съчетавало с богата декоративна украса и традиционна дърворезба по таваните, вратите и вградените шкафове.
Така се оформил характерният пловдивски дом – архитектурно явление, толкова своеобразно, че някои български изследователи го определят и като „български барок“. Като цяло, ако се разходите в Стария град, ще видите, че на някои места улиците са толкова тесни, а къщите са построени толкова близо една до друга, че издадените части на покривите и сахнишите почти се съединяват над калдъръма. Други къщи са скрити зад високи огради и тежки порти. Много от къщите, които виждате, все още се използват. Други са превърнати в музеи, трети са превърнати в места за художествени изложби и работилници, а в дворове и малки площади работят ресторанти и кафенета.
Една от най-впечатляващите е къщата на Куюмджиоглу, която се издига над Хисар капия. Построена е през 1847 г. и е един от най-големите примери за възрожденска къща в Пловдив. Размерите ѝ са впечатляващи: четири етажа, дванадесет стаи и повече от 130 прозореца. Вътре приемните помещения са богато украсени с дърворезба, а източната страна на къщата е построена върху древната крепостна стена и е част от самия комплекс на Хисар капия.
Тази къща е характерна и по още една причина: предназначението ѝ се променяло многократно. След Освобождението тя станала девически пансион, по-късно в нея се помещавали фабрика за шапки и фабрика за оцет, а след това била използвана като склад за брашно. От 1943 г. е отворена за посетители, а днес в нея се помещава Етнографският музей на Пловдив.
Друг характерен пример е къщата на Балабанов, построена в началото на XIX век и носеща името на последния си собственик, търговеца Лука Балабанов. Първоначалната къща била съборена през 1935 г., но между 1976 и 1979 г. била възстановена въз основа на запазените архитектурни елементи. Днес дърворезбованите тавани, мебелите и украсата на интериора пресъздават атмосферата на Българското възраждане, а къщата се използва и като пространство за култура и изкуство.
Към същия архитектурен ансамбъл се отнася и къщата на Стоян Чомаков, построена между 1858 и 1860 г. Тя принадлежала на лекаря и виден общественик от епохата на Възраждането Стоян Чомаков. След Освобождението станала резиденция на княз Фердинанд, а по-късно била превърната в пространство за изкуство. От 1984 г. в нея се помещава постоянна изложба на художника Златю Бояджиев.
Съществува и къщата на Ламартин, една от най-големите симетрични къщи в Стария град. Построена е през 1829–1830 г. за търговеца Георги Мавриди, а няколко години по-късно, през 1833 г., в нея в продължение на три дни бил настанен френският поет и пътешественик Алфонс дьо Ламартин, който по това време пътувал обратно от Изтока.
Тази къща показва много добре и начина, по който пловдивските майстори се справяли с трудния терен. Основата и приземният етаж следват неправилен план, докато двата горни етажа са организирани симетрично и излизат над приземния етаж. Дори дворът е оформен на различни нива, следвайки естествения наклон на хълма.
Към съвременната епоха. Градоустройственото преустройство на града и архитектурният разцвет от края на XIX век.
Дотук проследихме историята на Пловдив през неговите хълмове и следите от древния град. Сега можем да се спрем в днешния център и да видим как се е оформило едно от най-важните градски пространства на съвременния град. Когато днес говорим за централната улица на Пловдив, имаме предвид исторически оформената и икономически важна търговска зона, която се простира от централния площад до площад „Джумаята“. Днес тя е една от най-характерните пешеходни улици на града и носи името „Александър Батенберг“. Същевременно тя е и един от основните пътища, които водят към Трихълмието, Сахат тепе и Стария град. За да разберем обаче днешния ѝ облик, трябва да се върнем малко назад.
През османския период Пловдив се развил до голяма степен около друга, но в значителна степен свързана с днешната търговска ос. Узун чаршия, тоест „Дългият пазар“, започвала от района на Джумаята и се насочвала към река Марица. Това била най-важната търговска улица на града и по същество оста, около която се организирал икономическият и търговският център на османския Пловдив. Главният път идвал от север, преминавал по моста над Марица и водел към площада на Мурадие, днешната Джумаята. Оттам движението продължавало на юг, преминавайки през района, в който се намирал римският стадион, а след това към пространството между старата акрополна зона и Часовниковия хълм. По протежение на тази ос се събрали магазини, складове, ханове, кервансараи, бани и други сгради, които обслужвали търговския и ежедневния живот на града.
След Освобождението Пловдив се изправил пред нова реалност. Градът трябвало да се модернизира, да придобие по-добро водоснабдяване и канализация, нови улици, обществени пространства и нови обществени сгради. Това означавало, че по-старият градски облик не можел да остане непокътнат. Някои от османските сгради били съборени, а други били променени, за да се приспособят към новите градоустройствени нужди. Важна стъпка в тази посока било първото градоустройствено решение на града, изготвено от архитект Йосиф Шнитер и одобрено през 1896 г. Оттогава започнал дълъг процес на промяна на облика на града, който щял да засегне и района на централната търговска ос. Тази промяна обаче не засягала само улиците и сградите. Новият град имал нужда и от нови обществени пространства, зелени площи и места за отдих, които да отговарят на различните потребности на обществото по това време. Характерен пример за това ново разбиране е днешната градина на Пловдив – парк „Цар Симеон“.
Малцина вероятно знаят, че създаването му е свързано с едно от най-важните събития в историята на града в края на XIX век: първото Земеделско и промишлено изложение в Пловдив. За подготовката на изложението било предвидено създаването на огромен за времето си парк с площ около 100 декара, на мястото на стари турски гробища, частни имоти и зеленчукови градини. Новият парк бил създаден за изключително кратко време. Под ръководството на известния градинар Люсиен Шевалас градинарите на Пловдив оформили цветни лехи, водни площи и образцови овощни градини. По протежение на новите алеи били засадени повече от 300 различни вида дървета, сред които ясени, брястове, тополи, ели и чинари. Проектът бил особено амбициозен: за по-малко от година бил създаден голям и добре организиран обществен парк, който впечатлил хилядите посетители на изложението, сред които имало и много чужденци. След края на изложението, на 3 ноември 1892 г., градината получила името „Цар Симеон“.
Историята на градината е тясно свързана със самия Шевалас. Роден през 1840 г., той работил в Съединените щати и Бразилия, където задълбочил познанията си по ботаника, а по-късно се върнал в Европа и заминал за Константинопол, където станал градинар на султана. След Берлинския договор (1878 г.) генералният управител на Източна Румелия Александър Богориди помолил султан Хамид да му изпрати опитен градинар за създаването на градина към правителствения дворец. Така през 1882 г. Шевалас пристигнал в Пловдив, първоначално уж временно, но в крайна сметка останал в града до края на живота си.
Шевалас вече бил създал и друга градина – Княжеската, край река Марица, на мястото на изгорелия турски конак, а също така проектирал и градината „Дондуков“, която се смята за първата общинска градина в България. Княжеската градина била унищожена през 1918 г., а днес на нейно място се намира Военният клуб. Най-известното дело, с което Шевалас обаче остава свързан, е градината „Цар Симеон“.
Една от сградите, които ни позволяват да разберем по-добре този нов облик на града, е хотел „Молле“. Той е една от най-важните сгради на централната улица не само заради архитектурния си облик, но и заради мястото, което заел в обществения живот на Пловдив през първите десетилетия на XX век. Сградата била построена през 1910–1911 г. по проект на италианския архитект Мариано Перникони, който живял и работил през по-голямата част от живота си в България и оставил своите проекти в няколко града на страната. В Пловдив той проектирал, наред с други сгради, Централната железопътна гара и Френския колеж за момчета, а неговият почерк се открива и в няколко частни къщи в града.
Фасадата на хотел „Молле“ следва неокласицизма. Строгата симетрия и подреденото разположение на отделните елементи напомнят архитектурата на италианските палата, а включването на сградата в непрекъснатата застройка на търговската улица създава силен контраст с по-ниските сгради от двете ѝ страни. Още от 1911 г. хотелът разполагал с пътнически асансьор, което било новаторска инфраструктура за града, а още от самото начало имал и собствена система за централно отопление с два големи котела в мазето. Тези удобства не били просто технически нововъведения, а отразявали различен начин на живот и град, който постепенно възприемал удобствата и моделите на съвременния европейски градски живот. Хотелът обаче станал известен най-вече със своя ресторант и сладкарница. През второто, третото и дори четвъртото десетилетие на XX век „Молле“ се смятал за един от най-известните хотели в Пловдив, а ресторантът и сладкарницата му били сред най-изисканите места в града.
Името „Молле“ произлязло от Димитър Молле, или Молла, от албански произход, на когото първоначалните собственици на сградата – търговецът Куцооглу и д-р Гребенаров – поверили управлението на хотела и ресторанта. По-късно комплексът бил поет от Жулие Фуркачев, който допринесъл още повече за утвърждаването на неговата известност. Изглежда, че Фуркачев разбирал, че подобен ресторант не можел да разчита единствено на финансовите възможности на клиентите си. Той се опитвал да създаде постоянен кръг от образовани и културни граждани, като предлагал дори абонаментно ползване с отстъпка и възможност за плащане в края на месеца. Сметките се записвали в малки лични тефтерчета и се съхранявали в офиса на ресторанта. Чрез тази малка история можем да видим, че промяната на града не била само градоустройствена. Променял се и начинът, по който неговите жители се срещали, забавлявали и участвали в обществения живот на града.
Там, където централната улица завършва и започва централният площад на Пловдив, се намирала една от най-важните сгради на града. Става дума за сградата, свързана с името на Димитър Петров Кундоглу и с едно от най-значимите благотворителни начинания в града през междувоенния период. Местоположението ѝ приблизително съответства на района, в който днес се намира Централната поща на Пловдив, въпреки че не можем да определим с пълна точност коя част от днешното пространство е заемала. Интересно е, че до края на XIX век този район се намирал по същество извън тогавашното градско ядро.
Кой обаче бил Димитър Петров Кудоглу, който решил да превърне един от най-луксозните хотели в града в институция с напълно различно предназначение? Кудоглу бил роден през 1862 г. в Малко Габрово, в района на Ксанти, и произхождал от семейство на търговци на тютюн. Учел в гръцко училище на Хиос, а образованието си завършил във Френския колеж в Константинопол. Говорел пет езика и продължил семейната търговска дейност, превръщайки се в един от значимите търговци на тютюн по това време. През 1903 г. се установил в Дрезден, но не прекъснал връзките си с родния си край и с България.
През 1926 г. Кундоглу купил хотел „Цар Симеон“ за пет милиона лева. Веднага започнали мащабни вътрешни преустройства, а от чужбина било доставено съвременно медицинско оборудване. На снимката виждате рентгеновото отделение на Дома.
Само за девет месеца старият хотел бил превърнат в едно от най-модерните лечебни заведения в града. На 1 октомври 1927 г. започнал да работи „Домът за благотворителност и народно здраве Димитър Петров Кундоглу“. Там работели известни лекари от града, а оборудването му се смятало за особено модерно. Институцията бързо придобила известност, която надхвърляла границите на Пловдив.
Медицинската помощ за хората с ограничени финансови възможности била безплатна, а тези, които можели да плащат, заплащали съответната стойност на услугите. Дейността на институцията не се основавала само на личното имущество на Кундоглу. За да осигури нейното продължаване, той дарил и два големи тютюневи склада на улица „Иван Вазов“, приходите от които били предназначени за изплащането на заплатите на персонала и за покриване на текущите разходи на институцията.
В крайна сметка сградата била съборена през 1973 г.
Преходът от османския Пловдив към съвременен град бил процес на дълбока градоустройствена промяна, който не протекъл без съпротива. Когато се наложило по-стари сгради да бъдат съборени или частично разрушени, за да се прокарат и изправят улиците, общинските служби се сблъскали със сериозни трудности и съпротива от страна на собствениците.
Архитектурният и художественият облик на цялата централна улица се оформил главно между 1890 и 1930 г. Този период оставил изключително богато разнообразие от сгради, които, макар да били проектирани от различни архитекти и да принадлежали към различни архитектурни направления, съжителстват и създават впечатлението за единно градско пространство. Последвал истински строителен разцвет с изграждането на нови сгради и постепенното създаване на различен облик на центъра.
Доминиращо място по фасадите заема естетиката на Сецесиона в различните му европейски варианти, които последователно се появили в Мюнхен, Виена и Берлин. Наред с тях се срещат и сгради с неокласически и необароков характер. Йосиф Шнитер бил една от най-значимите фигури на неокласицизма в града. Това архитектурно разнообразие, макар на пръв поглед да изглежда, че би създало несвързан облик, в крайна сметка има точно обратния ефект. Различията между сградите, съчетани с малките промени в посоката на улицата на някои места, създават особено пространствено усещане. Тъй като улицата не е прокарана като напълно права линия, тези малки промени в посоката позволяват фасадите на сградите да се разкриват постепенно и превръщат самата разходка в част от преживяването на града.
По същото време някои от най-важните османски сгради, които се намирали в по-широкия район, вече започнали да изчезват. Големият безистен, който се намирал в Капана, бил съборен около 1925 г., а Куршум хан, една от най-важните търговски сгради на османския град, бил съборен през 1930 г. Аладжа джамия вече била съборена след 1920 г. при оформянето на централната улица, а Хюнкяр хамам бил съборен през 1929 г.
Разрушителното земетресение от 1928 г.
Процесът на градоустройствено преустройство и развитие на Пловдив през първите десетилетия на XX век бил прекъснат от още едно важно събитие – голямото земетресение от 1928 г. На 14 април било регистрирано първото силно земетресение в Южна България, с епицентър главно в района на Чирпан, Борисовград и околните села. Няколко дни по-късно, вечерта на 18 април, вторият и по-силен трус засегнал Пловдив и околностите му. Разрушенията били мащабни: хиляди сгради се срутили или били обявени за негодни за обитаване, а голям брой жители останали без дом. Според данните, събрани по това време, 73 280 сгради били разрушени или повредени, а били регистрирани 114 загинали и около 1 000 ранени.
Земетресението променило ежедневието на жителите и създало мащабна хуманитарна криза. Семейства напуснали опасните си домове и били принудени да нощуват на открито, във временни палатки, дворове, площади и обществени сгради. Липсата на безопасни жилища, храна и медицинска помощ наложила незабавното организиране на пунктове за раздаване на храна, места за подслон и медицински екипи. На снимката вляво виждате ранени в двора на болницата.
Земетресението можело да причини големи разрушения и да промени облика на града, но не спряло ежедневието. Когато сградите вече не са безопасни, се намират други места, а когато бръснарницата не може да работи, тя се премества в градината. На снимката виждате бръснарница на открито в градината „Цар Симеон“ след земетресението.
Земетресението неизбежно повлияло върху облика на града. Въздействието му върху съдбата на сградите обаче не било еднакво. За някои сгради, които вече били изоставени или били претърпели сериозни повреди, разрушенията от 1928 г. допринесли за окончателното им изчезване. В други случаи обаче разрушаването не означавало непременно загуба на сградата. Сгради, които били сериозно повредени, били възстановени или построени отново, като в значителна степен запазили своя облик и основните си архитектурни характеристики.
Характерен пример е Военният клуб в Пловдив. Решението за изграждането му било взето през 1899 г., когато бил предоставен парцел между градината „Цар Симеон“ и началото на тогавашната улица „Станциона“, днешната улица „Иван Вазов“. Строителството започнало през 1900 г. и завършило през 1908 г., а официалното откриване се състояло в навечерието на 1909 г. Внушителната сграда била едно от важните нови пространства на града и била проектирана да обслужва нуждите на военната общност на Пловдив. Историята ѝ обаче не била без премеждия. През 1927 г. голям пожар унищожил залата за събития.
Възстановяването му започнало още през лятото на същата година, а залата била почти изцяло преустроена, заедно с основната част и сцената. Няколко месеца по-късно дошло и земетресението. Земетресението от 18 април 1928 г. нанесло сериозни щети на Военния клуб, а голямата зала за събития се срутила напълно. Сградата била сред онези, които понесли най-големи разрушения от труса. Въпреки това тя не била изоставена. С финансиране от Дирекцията за възстановяване възстановителните работи започнали още през пролетта на 1929 г. На снимката по-долу е показан Военният клуб в днешния му вид. Макар да се забелязват някои промени в архитектурния му стил, той е запазил същия си облик.
Разбира се, историята на централната улица на Пловдив не приключила със строителния разцвет през първите десетилетия на XX век. В средата на XX век пространството претърпяло нови промени. Около 1960 г. бил съборен целият квартал между улиците „Генерал Гурко“ и „Патриарх Евтимий“, с което се създало голямо пространство за отдих и площад пред днешната сграда на Общината. Пространството било оформено със зелени площи, пейки и фонтан и придобило нова обществена роля като място за срещи и почивка на жителите. По същото време била оформена и алеята към Сахат тепе, до сградата на Народния театър. Тя била основана на идеята на германския архитект и градоустройственик Херман Янсен, включена в неизпълнения градоустройствен план на града от 1942 г., и била реализирана от архитекта Зелязко Стоейков. Досега ви показахме как изглежда гледката от хълма, но не и как да стигнете до него. Когато се намирате на централната улица, за да откриете алеята към Сахат тепе, трябва да потърсите две съвременни забележителности на града: едната е цветното лого на града „Together 2019“, избрано за мото, когато Пловдив стана Европейска столица на културата, а втората е статуята на Мильо.